Хазартът е глобално явление с огромно икономическо и социално значение. Всяка държава подхожда различно към регулацията му. Някои го ограничават силно, други го насърчават като индустрия, а трети търсят баланса между свободата и обществената отговорност. За България, която се намира в активен процес на реформи в хазартния сектор, международният опит предлага ценни уроци, както за успехите, така и за грешките.
Обединеното кралство като модел на „отговорния хазарт“
Великобритания често се посочва като един от най-развитите и комплексно регулирани пазари за хазарт в света. Основната роля се изпълнява от UK Gambling Commission, тя регулира както наземните, така и онлайн оператори.
Ключови характеристики на британския модел са строгите лицензионни изисквания и постоянният контрол върху спазването им. Задължителната проверка на възрастта и доходите на играчите. Въвеждането на инструменти за самоизключване и лимити върху залозите, както и въвеждането на забрана на кредитни карти за хазартни плащания. Страната финансира програми за превенция на зависимост, чрез фондове от хазартните компании.
Превенцията не трябва да бъде доброволен акт на оператора, а регламентирано задължение. Регулаторите трябва да имат реална власт да ограничават рисковите практики.
Швеция: Централизиран контрол и дигитална проследимост
През 2019 г. Швеция либерализира онлайн хазарта, като създаде Spelinspektionen. Това е национален регулатор, който контролира всички аспекти на индустрията. Чрез централният регистър за самоизключване – Spelpaus, всеки гражданин може да се изключи от всички лицензирани платформи наведнъж. Въведени са и задължителни дневни и месечни лимити за всеки нов потребител. А операторите се санкционират при агресивен маркетинг и стимулиращи бонуси, насочени към уязвимите групи. Онлайн хазарта в България може да вземе пример как централизираните инструменти дават по-голям контрол на потребителите и улесняват мониторинга от страна на държавата.
В Италия регулацията е чрез ограничение на рекламата
Италия е една от страните с най-стриктни мерки срещу рекламата на хазарт. С така нареченият “Decreto Dignità” от 2018 г. се забраняват телевизионните и радиореклами на хазарт след 6:00 ч. сутринта до полунощ, спонсорства от букмейкъри на спортни отбори, както и онлайн кампании, които стимулират интензивно участие в игри на късмета.
Регулацията не се ограничава до лицензите, рекламната среда има огромно влияние върху поведението особено на младите потребители.
Австралия ограничава достъпа до онлайн казино игри
Австралия е интересен пример, защото е разделила регулирането по типове игри. Онлайн спортните залози са разрешени и регулирани. Докато онлайн казината са забранени за местни оператори, като достъпът до чужди сайтове се блокира. В страната съществува независим регулатор – Australian Communications and Media Authority (ACMA), който издава глоби и блокира.
Австрия е пример за това, как разграничаването на рисковите типове игри може да помогне за по-прецизна регулация, вместо да се прилага подхода „всичко или нищо“.
Какво може да приложи България на практика?
България вече е направила важни крачки в посока регулация на хазартът като част от българската икономика, чрез издаване на лицензи от НАП и въвеждане на регистър на операторите. В някои малки населени места има забрана за хазарт и ограничаване на рекламата, с цел защита на непълнолетните. Следващите стъпки трябва да бъдат създаването на национален регистър за самоизключване, по примера на Швеция и Великобритания. Както и пълен контрол върху рекламите. Изграждането на единна информационна система за проследяване на активност и рисково поведение, както и финансиране на независими изследвания и превантивни кампании, а не само отчетност на хазартните компании.
Международният опит ясно показва, че добрата хазартна регулация е тази, която поставя човека в центъра, защитава потребителите, гарантира прозрачност, ограничава рисковете и в същото време позволява икономическа активност. България има какво да научи и какво да приложи. Но най-важното е да не възприема регулацията като еднократен акт, а като постоянен процес, в който общественият интерес е водещ.